Вечният бунтар Илиян Савков: Като гледам някой хубав филм, с...
- Защо тъкмо " Нещата от живота "?
- Мотото на изложбата е заимствано от едноименния филм на режисьора Клод Соте, в който играят Роми Шнайдер и Мишел Пиколи. За тази галерия се приготвям две години - 2024-та и 2025-а. Тя е третата ми независима в Пловдив. Първата бе през 2020 година, втората - през 2022 година За първи път ще демонстрирам картините си в пространство като изложба „ Димитър Георгиев “, която се намира в старинна къща, като музей, измежду картините на старите български майстори.
Откакто започнах да се сготвям за изложбата, съм в самоналожен режим на оптимално натоварване. Понеже обичам остарялото кино - екзистенциалните драми, творчеството на Алфред Хичкок, черпя огромна част от концепциите си от емблематични за предишния век филми. И по този начин, като виждам някой прекрасен филм, взема, че го обрисувам, нормално нощем. Вкъщи стативът ми е в стаята, в която пребивавам. На него постоянно има чист лист, с цел да мога когато и да е да рисувам. Понякога непринудено съумявам да обрисувам бързо нещо, различен път се бавя и довършвам. Наскоро гледах два кино лентата на Хичкок, в които взе участие Грейс Кели - „ Задният прозорец “ и “Да хванеш апаш ”. Това ме въодушеви да обрисувам портрет на Грейс Кели, след нея - Хичкок, а най-после и двамата.
В един миг нещата се подредиха от единствено себе си в една кинаджийска серия.
Оказаха се задоволително на брой, с цел да се направи от тях селекция за галерия, за която ми оказа помощ колекционерът и филантроп Димитър Инджов. Много постоянно върша паралели с Вермеер, живял през 17. век, който е работил единствено с един колекционер. И това партньорство не се е случило, тъй като аз по този начин съм изискал, решил и постановил. А животът по собствен натурален път подреди нещата по този начин. Митко Инджов не ми слага никакви рамки, което напряко си е знамение - в днешно време художниците да могат да работят без ограничавания.
Усетът му към изобразителното изкуство е свръхестествен. Ето да вземем за пример, когато взех решение да се насоча към нереалното изкуство - върша едни нереални живописни, чисто функционални заливки, той реши и тях да включи в изложбата.
- Кои са изненадите в изложбата?
- Ядрото на изложбата са портрети в огромен формат на известни имена в киното, измежду които кинорежисьорите Луис Бунюел и Алфред Хичкок, актьорите Катрин Деньов, Грейс Кели, Роми Шнайдер, Мишел Пиколи и други Ще покажем и по-сюжетни, по-фигурални и по-провокативни произведения. Ще има от серия миниатюри, над които работя от относително скоро. Идеята за тях ми хрумна инцидентно - в всекидневието си всеки попада на опаковки на разнообразни артикули. По-скъпите марки обаче залагат на първокласна хартия с доста и разнообразна обработка. Техните старания да впечатлят клиентите си ме вдъхновиха да основа със смесена техника неповторими дребни картини - по-малки от визитна картичка. Много разнообразни са от останалите ми неща.
Линията, която свързва лицата от портретите в изложбата, е отдадеността им на изкуството - кино, литература, музика, живопис. Техните достижения и персонални прекарвания, в това число и нещастия, са ми оказали влияние. И преди, когато съм рисувал портрети на известни персони, това е било водещото - да са свързани по един или различен метод с изкуството. Рисувал съм писателите Франц Кафка, Труман Капоти, Реймънд Чандлър, Гийом Аполинер, Албер Камю. Също по този начин и Уинстън Чърчил, който въпреки и по-известен като политик, е мой сътрудник акварелист.
- Занаят или изкуство е основаването на картини?
- И двете по едно и също време. С течение на времето насъбраният опит и рутината карат създателя да става все по-взискателен към техниката си при създаване на работата. Това, което е научил, възприел и усетил, е, че неговият почерк е от най-голямо значение. В началото на пътя всичко е по-щуро и по-неорганизирано, само че с времето нещата влизат в някакво русло. Във всеки стадий водеща роля имат въображението и провокацията.
Да си художник, е най-много нужда, взаимозависимост, орис. Всичко останало идва по-късно. Аз персонално през доста огромна част от живота си имах чувството за неизбежност. От дистанцията на времето виждам, че изминатият път не е бил изгубена идея, само че в по-ранните си години по този начин съм го възприемал - че всичко е прекомерно комплицирано, че възелът е доста безизходен, че се движа с голямо забавяне - 20 години, и персоналната ми история ще приключи с цялостна злополука. Така съм си мислел от самото начало, само че все пак не съм спирал да рисувам, и то най-много живопис, и да си споделям: " Давай! Не спирай! Каквото е - такова ".
Както постоянно в последно време казвам: “Изкуството е 99% труд, 1% гений и 100% обезсърчение ”. Първата част е тавтология на една мисъл на Алберт Айнщайн: “Геният е 1% гений и 99% интензивен труд ”. Втората част си е чиста мъдрост, която за мен изкристализира от персоналния ми опит. Условията за хората на изкуството като че ли в този момент са станали по-драстични, по-крайни, по-брутални.
Но в действителност за доста създатели изкуството не е източник на страдалчество. Някои от старите майстори са живели нашироко и до дълбоки старини. Имали са богати и авторитетни меценати, които са им осигурявали благоденствие. Разбира се, имало е и мъченици като Амедео Модиляни и Винсент ван Гог, както и елементарни труженици на четката като Джорджо Моранди и Пол Сезан.
- Ако не беше станал художник, какво щеше да правиш?
- Даже не дръзвам да си го помисля. Не мога да си показва, че може да мине и един ден, без да рисувам. Ако си показва, че вместо всички тия години на художничество - близо 50, съм се занимавал с нещо друго, животът ще ми наподобява пропилян, като че ли ще съм се разминал със себе си.
А аз рисувам на всички места. Винаги си нося най-необходимите материали в раница. Къде ли не съм бил с нея? С другари на механа, по време на разходки в паркове, даже на кулата на връх Снежанка, на Агушевите конаци в Родопите, на Земенския пролом, при пътувания и гостувания в чужбина. Много постоянно, до момента в който съм на посетители, домакините ме молят да обрисувам някого. Това не ми тежи. Искал съм, имал съм потребност от доста художническа работа, с цел да се върна на изходната позиция - левичар по рождение. От 7-годишна възраст до навършване на 27 години не бях пипвал художнически материали с лявата си ръка.
- Голяма част от креативния ти път - 12 години, е минала като вестникар карикатурист. Успя ли да нарисуваш всички карикатури, които си желал?
- Струва ми се, че съумях. Започнах с карикатурите в един от най-критичните моменти в живота си и първият път не беше за вестник. Датата 10 ноември 1989 година беше повратна за мен. В този интервал бях в цялостна невъзможност - не бях приключил Художествената академия, нямах опит и връзки с галерии и галеристи, които тогава започнаха да се появяват. Случайно през 1991 година от прочут в София научих за разгласи за интернационалните състезания за карикатури. Рискувах и направих няколко, които изпратих за присъединяване в най-големия конкурс в Япония.
След два месеца получих отговор, че имам специфична премия, която върви в комплект с парична награда. Цели 100 000 йени! Следващите години още веднъж изпращах карикатури до този конкурс и печелех награди. Общо пет пъти, като последната премия бе през 2001 година
Започнах да вземам участие и в други сходни състезания в Турция, Сърбия, Румъния, Италия. Създадох си име. И по този начин до 2006 година, когато ме потърсиха от вестник “Стандарт ”, където останах до 2018 година Тематиката бе друга - злободневна, политическа, обвързвана с ежедневната новинарска работа. Но предизвикването беше огромно, тъй като вестникарството не е елементарно. Рисуването на карикатури за всекидневник не допуска да се залага на цветове, да се следи какъв е стилът на създателя. Трябва да се минимализира художественото и да има изясненост и четливост на посланието. Понякога, както репортерите, и аз до последната минута съм довършвал работата си.
- Мотото на изложбата е заимствано от едноименния филм на режисьора Клод Соте, в който играят Роми Шнайдер и Мишел Пиколи. За тази галерия се приготвям две години - 2024-та и 2025-а. Тя е третата ми независима в Пловдив. Първата бе през 2020 година, втората - през 2022 година За първи път ще демонстрирам картините си в пространство като изложба „ Димитър Георгиев “, която се намира в старинна къща, като музей, измежду картините на старите български майстори.
Откакто започнах да се сготвям за изложбата, съм в самоналожен режим на оптимално натоварване. Понеже обичам остарялото кино - екзистенциалните драми, творчеството на Алфред Хичкок, черпя огромна част от концепциите си от емблематични за предишния век филми. И по този начин, като виждам някой прекрасен филм, взема, че го обрисувам, нормално нощем. Вкъщи стативът ми е в стаята, в която пребивавам. На него постоянно има чист лист, с цел да мога когато и да е да рисувам. Понякога непринудено съумявам да обрисувам бързо нещо, различен път се бавя и довършвам. Наскоро гледах два кино лентата на Хичкок, в които взе участие Грейс Кели - „ Задният прозорец “ и “Да хванеш апаш ”. Това ме въодушеви да обрисувам портрет на Грейс Кели, след нея - Хичкок, а най-после и двамата.
В един миг нещата се подредиха от единствено себе си в една кинаджийска серия.
Оказаха се задоволително на брой, с цел да се направи от тях селекция за галерия, за която ми оказа помощ колекционерът и филантроп Димитър Инджов. Много постоянно върша паралели с Вермеер, живял през 17. век, който е работил единствено с един колекционер. И това партньорство не се е случило, тъй като аз по този начин съм изискал, решил и постановил. А животът по собствен натурален път подреди нещата по този начин. Митко Инджов не ми слага никакви рамки, което напряко си е знамение - в днешно време художниците да могат да работят без ограничавания.
Усетът му към изобразителното изкуство е свръхестествен. Ето да вземем за пример, когато взех решение да се насоча към нереалното изкуство - върша едни нереални живописни, чисто функционални заливки, той реши и тях да включи в изложбата.
- Кои са изненадите в изложбата?
- Ядрото на изложбата са портрети в огромен формат на известни имена в киното, измежду които кинорежисьорите Луис Бунюел и Алфред Хичкок, актьорите Катрин Деньов, Грейс Кели, Роми Шнайдер, Мишел Пиколи и други Ще покажем и по-сюжетни, по-фигурални и по-провокативни произведения. Ще има от серия миниатюри, над които работя от относително скоро. Идеята за тях ми хрумна инцидентно - в всекидневието си всеки попада на опаковки на разнообразни артикули. По-скъпите марки обаче залагат на първокласна хартия с доста и разнообразна обработка. Техните старания да впечатлят клиентите си ме вдъхновиха да основа със смесена техника неповторими дребни картини - по-малки от визитна картичка. Много разнообразни са от останалите ми неща.
Линията, която свързва лицата от портретите в изложбата, е отдадеността им на изкуството - кино, литература, музика, живопис. Техните достижения и персонални прекарвания, в това число и нещастия, са ми оказали влияние. И преди, когато съм рисувал портрети на известни персони, това е било водещото - да са свързани по един или различен метод с изкуството. Рисувал съм писателите Франц Кафка, Труман Капоти, Реймънд Чандлър, Гийом Аполинер, Албер Камю. Също по този начин и Уинстън Чърчил, който въпреки и по-известен като политик, е мой сътрудник акварелист.
- Занаят или изкуство е основаването на картини?
- И двете по едно и също време. С течение на времето насъбраният опит и рутината карат създателя да става все по-взискателен към техниката си при създаване на работата. Това, което е научил, възприел и усетил, е, че неговият почерк е от най-голямо значение. В началото на пътя всичко е по-щуро и по-неорганизирано, само че с времето нещата влизат в някакво русло. Във всеки стадий водеща роля имат въображението и провокацията.
Да си художник, е най-много нужда, взаимозависимост, орис. Всичко останало идва по-късно. Аз персонално през доста огромна част от живота си имах чувството за неизбежност. От дистанцията на времето виждам, че изминатият път не е бил изгубена идея, само че в по-ранните си години по този начин съм го възприемал - че всичко е прекомерно комплицирано, че възелът е доста безизходен, че се движа с голямо забавяне - 20 години, и персоналната ми история ще приключи с цялостна злополука. Така съм си мислел от самото начало, само че все пак не съм спирал да рисувам, и то най-много живопис, и да си споделям: " Давай! Не спирай! Каквото е - такова ".
Както постоянно в последно време казвам: “Изкуството е 99% труд, 1% гений и 100% обезсърчение ”. Първата част е тавтология на една мисъл на Алберт Айнщайн: “Геният е 1% гений и 99% интензивен труд ”. Втората част си е чиста мъдрост, която за мен изкристализира от персоналния ми опит. Условията за хората на изкуството като че ли в този момент са станали по-драстични, по-крайни, по-брутални.
Но в действителност за доста създатели изкуството не е източник на страдалчество. Някои от старите майстори са живели нашироко и до дълбоки старини. Имали са богати и авторитетни меценати, които са им осигурявали благоденствие. Разбира се, имало е и мъченици като Амедео Модиляни и Винсент ван Гог, както и елементарни труженици на четката като Джорджо Моранди и Пол Сезан.
- Ако не беше станал художник, какво щеше да правиш?
- Даже не дръзвам да си го помисля. Не мога да си показва, че може да мине и един ден, без да рисувам. Ако си показва, че вместо всички тия години на художничество - близо 50, съм се занимавал с нещо друго, животът ще ми наподобява пропилян, като че ли ще съм се разминал със себе си.
А аз рисувам на всички места. Винаги си нося най-необходимите материали в раница. Къде ли не съм бил с нея? С другари на механа, по време на разходки в паркове, даже на кулата на връх Снежанка, на Агушевите конаци в Родопите, на Земенския пролом, при пътувания и гостувания в чужбина. Много постоянно, до момента в който съм на посетители, домакините ме молят да обрисувам някого. Това не ми тежи. Искал съм, имал съм потребност от доста художническа работа, с цел да се върна на изходната позиция - левичар по рождение. От 7-годишна възраст до навършване на 27 години не бях пипвал художнически материали с лявата си ръка.
- Голяма част от креативния ти път - 12 години, е минала като вестникар карикатурист. Успя ли да нарисуваш всички карикатури, които си желал?
- Струва ми се, че съумях. Започнах с карикатурите в един от най-критичните моменти в живота си и първият път не беше за вестник. Датата 10 ноември 1989 година беше повратна за мен. В този интервал бях в цялостна невъзможност - не бях приключил Художествената академия, нямах опит и връзки с галерии и галеристи, които тогава започнаха да се появяват. Случайно през 1991 година от прочут в София научих за разгласи за интернационалните състезания за карикатури. Рискувах и направих няколко, които изпратих за присъединяване в най-големия конкурс в Япония.
След два месеца получих отговор, че имам специфична премия, която върви в комплект с парична награда. Цели 100 000 йени! Следващите години още веднъж изпращах карикатури до този конкурс и печелех награди. Общо пет пъти, като последната премия бе през 2001 година
Започнах да вземам участие и в други сходни състезания в Турция, Сърбия, Румъния, Италия. Създадох си име. И по този начин до 2006 година, когато ме потърсиха от вестник “Стандарт ”, където останах до 2018 година Тематиката бе друга - злободневна, политическа, обвързвана с ежедневната новинарска работа. Но предизвикването беше огромно, тъй като вестникарството не е елементарно. Рисуването на карикатури за всекидневник не допуска да се залага на цветове, да се следи какъв е стилът на създателя. Трябва да се минимализира художественото и да има изясненост и четливост на посланието. Понякога, както репортерите, и аз до последната минута съм довършвал работата си.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ